вторник, 14 октомври 2008 г.

Надежда в “храма на обречените”

За всеки успех, постигнат в лечението на тежките диагнози в България – без значение нищожен или голям, трябва да се говори. Само заради факта, че една добра новина, един пример за справил се с болестта пациент, дори споделеният добър развой на едно лечение дават надежда и кураж на десетки други.
А днес е денят на Света Петка – хубав празник и е редно да споделяме позитивност.
Дали да глобализирам или да пречупя темата само през личните усещания и факти около развоя на лечението на съпруга ми и моето сблъскване и съжителство с част от онкоболните на България като негов придружител. Тази дилема ме мъчи от вчера. Вероятно постингът ще се получи нещо по средата.
Дано не дърпам дявола за опашката, избързвайки с хубавите вести около нас. Но го дължа това на многото приятели - от блога и извън него, на всички познати и непознати, които ме подкрепиха и не престават да се интересуват за развоя на нещата, както и за да дам и аз кураж и вяра на много други, на които им предсти битката за живот.
Защото след многобройните ми разговори с пациенти, медици и роднини на болни, осъзнавам какво значи да научиш или срещнеш човек, преборил болестта, и какво значи твоят успех да успокои и даде надежда на друг. Убедих е и в друго- там примирили се с болестта няма. Има изплашени в началото, объркани, страдащи от силни болки и странични ефекти на лечението хора, но не и примирили се със съдбата си.
А надежда има! И всеки я търси и намира за себе си.
На мен ми я даде една жена. Срещнах я в болницата /не е единствената, разбира се/, жив пример как напук на българското оздравеопазване и дадената й прогноза „безнадеждна”, живее, загърбила болестта, вече цели 12 години. Страхотен човек, с огромен хъс за живот, позитивизъм и невероятeн дух за нейните около 65 години. Тя бе първата, която, разказвайки ми личната си съдба, с огромна убеденост заяви: „Ще видиш, той ще живее”. Обещава да споделя историята си и с други като доказателство, че добрият изход съществува.
Как се развиха нещата при нас?
Ако някой преди месец ми бе казал, че злокачествен тумор в четвърти стадий, неподлежащ на оперативно лечение поради спецификата на местонахождението и ангажирал достатъчен брой нерви, за да блокира почти всички функции, свързани с хранене, дишане, слух и говор, може да се атакува резултатно с гамалъчение, щях да му се присмея. Но днес мога да кажа, че бе невероятно всеки ден и постепенно да отбелязваме така чакания напредък и подобрение. „Нещото” там определено намалява обема си, като едно след друго отблокира дишането през носа- загубено тотално още през август, а после подобри слуха, бавно, но последователно отприщи дъвченето, гълтането, говора... С една дума, към вчерашна дата всички блокажи на функции на органи в главата са отстранени на 90 % . При това първите подобрения бяха факт още на петата- шестата процедура, въпреки прогнозите на лекарите, че ще се най-рано към 15-ата.
На този етап отпада необходимостта от втората част на лечението - химиотерапията. Така вливането на „отровите”, както ги наричат пациентите, при нас ще останат резервен вариант!
Въобще, дано не ни е уроки, но нещата сега вървят ... Наясно съм, че след излизането от болницата ни предстои истинската голяма борба и че окончателното справяне с болестта е индивидуалност и е въпрос на силна имунна система, мобилизация на организма, личностна нагласа, позитивизъм и др. Но продължавам да вярвам, че един ден, когато всичко приключи, ще напиша цялостен позитивен постинг как сме се справили с всичко това.

вторник, 23 септември 2008 г.

Диагноза СМЪРТ

Диагноза СМЪРТ. В България тя се ПРИЧИНЯВА. Първо от здравната ни система и некадърността на родните медици, едва тогава от начина на живот и географските фактори.
Злокачествен тумор на епифаринкса /лимфоепителиома на Рего – Шминке/, четвърти стадий. Невъзможност за оперативно лечение. Получаваш директен билет за храма на обречените. Така наричам невзрачната столична клиника по онкотерапия, в която пребиваваме от началото на месеца.
Диагнозата е убийствена, преобръща живота ти, смачква те, мислиш само и единствено в кратки срокове. Как ще премине лъчетерапията, ще даде ли ефект в последен стадий, ще се справим ли с химиотерапията... А после? За после не мога да имам планове... всичко зависи, ракът не е от най-разпространените... Въпрос на шанс- това е най-честият отговор, който получавам, когато питам за изхода.
Живот на кантар. За един 34-годишен мъж, който вече живее лице в лице с тази болест. А аз - между дома и болницата, в която го лекуват.
За последните месец и половина туморът постепенно намали и изключи дишането през носа, наруши значително слуха, след биопсията блокира говора, за последните две седмици пациентът изгуби способност да дъвче и гълта храна, трудно поглъща дори вода.
Професорът ме пита защо сме чакали цели 8 месеца... обяснявам му, че не сме спрели за това време да ходим на лекари, различни, просто никой не се задълбочи. За всички кръвотечението от носа на толкова млад мъж бе следствие само и единствено от слаби капиляри.
След биопсията и шокиращата новина пред кабинета на онкокомисията сме най-младите. Записвам името и ЕГН-то на съпруга ми в предварителния списък и двама от лекарте се изстрелват в коридора да видят кой е мъжът с такава диагноза.
Тези дни съобщавам за болестта му на един от видинските специалисти /единственият при когото не сме ходили/, избягва да ме гледа в очите. Три пъти прочита епикризата и ми описва механизма - болестта на това място трудно се улавя с преглед, не са направени никакви образни изследвания през всичките тези месеци, защото всеки от колегите му разполага с 80 лева месечен бюджет!!!!, а стойността на един скенер е 50 лева, на месец не могат и двама пациенти да изпратят за такава диагностика. Става ми адски болно - още по пътя на диагностицирането бомбата е заложена с оскъдното финансиране. Пълно недомислие, а говорим за превенция и ранна диагностика. Като прибавим и немарливостта на българските лекари, които можеха да ме насочат да платя такова изследване, както и пълната комерсиалност на тази професия – е ясно как в джоба си всеки БГ пациент носи по една диагноза СМЪРТ.
От разговорите си с различни лекари пред последните три седмици разбирам, че в Северозапада от началото на годината има бум на ракови заболявания. Има и обяснение - екозамърсяванията в следствие от войната в бивша Югославия са катализатор заедно с убийственото влияние на Чернобил. За тенденцията обаче се споменава негласно, никой не я съобщава публично, както би трябвало да става в една нормална държава с нормално здравеопазване и приложима система за бързи скринингови изследвания.


P.S. Спестявам името на болници и лекари по молба на съпруга ми. Но не смятам да си затварям очите пред българските абсурди в здравеопазването - от случващото се зад стените на държавните болници, през морала и етиката на медицинския персонал, през условията на лечение на болни, та направо до примерите за очевадни и възмутителни нарушения... За всичко това тепърва ще пиша.

четвъртък, 21 август 2008 г.

Кой е по по-жълт?

Днес в “жълтата” преса можеш да прочетеш всичко онова, което трябва да се пише в сериозната, а в сериозната – всичко, което не става и за жълтата...
Май има доста истина в това твърдение, след като страниците на най-тиражните български вестници все по-често ни заливат със 100-процентови жълтини или лъжи /например под формата социологически проучвания/, а истинските злободневни теми откриваме в забавно-развлекателни журналистически материали и предавания от рода на „Господари на ефира” ...
Иначе терминът "жълта преса", употребен със значението на "долнопробен", "лъжлив", свързан с евтини сензации печат, се ражда в САЩ и е свързан със следната интересна история.
През 1895 г. американският художник график Ричард Ауткоулт (Richard Outcault) поместил в няколко последователни броя на вестник "The World", издаван в Ню Йорк, серия фриволни рисунки с хумористичен текст. Сред рисунките имало и една карикатура на дете с жълта ризка, на което се приписвали различни забавни изказвания.
Скоро след това друг американски вестник, а именно "New York Journal", започнал да отпечатва серия подобни рисунки. Между двата конкурентни вестника започнал спор за правото на първия, публикувал "жълтото момченце".
През 1896 г. Ървин Уордман, редактор на "New York Press", отпечатал в своето списание статия, в която презрително наричал двата конкуриращи се вестника "жълта преса". Оттогава изразът набира популярност и днес е използван често, винаги в отрицателен смисъл.