вторник, 14 октомври 2008 г.

Надежда в “храма на обречените”

За всеки успех, постигнат в лечението на тежките диагнози в България – без значение нищожен или голям, трябва да се говори. Само заради факта, че една добра новина, един пример за справил се с болестта пациент, дори споделеният добър развой на едно лечение дават надежда и кураж на десетки други.
А днес е денят на Света Петка – хубав празник и е редно да споделяме позитивност.
Дали да глобализирам или да пречупя темата само през личните усещания и факти около развоя на лечението на съпруга ми и моето сблъскване и съжителство с част от онкоболните на България като негов придружител. Тази дилема ме мъчи от вчера. Вероятно постингът ще се получи нещо по средата.
Дано не дърпам дявола за опашката, избързвайки с хубавите вести около нас. Но го дължа това на многото приятели - от блога и извън него, на всички познати и непознати, които ме подкрепиха и не престават да се интересуват за развоя на нещата, както и за да дам и аз кураж и вяра на много други, на които им предсти битката за живот.
Защото след многобройните ми разговори с пациенти, медици и роднини на болни, осъзнавам какво значи да научиш или срещнеш човек, преборил болестта, и какво значи твоят успех да успокои и даде надежда на друг. Убедих е и в друго- там примирили се с болестта няма. Има изплашени в началото, объркани, страдащи от силни болки и странични ефекти на лечението хора, но не и примирили се със съдбата си.
А надежда има! И всеки я търси и намира за себе си.
На мен ми я даде една жена. Срещнах я в болницата /не е единствената, разбира се/, жив пример как напук на българското оздравеопазване и дадената й прогноза „безнадеждна”, живее, загърбила болестта, вече цели 12 години. Страхотен човек, с огромен хъс за живот, позитивизъм и невероятeн дух за нейните около 65 години. Тя бе първата, която, разказвайки ми личната си съдба, с огромна убеденост заяви: „Ще видиш, той ще живее”. Обещава да споделя историята си и с други като доказателство, че добрият изход съществува.
Как се развиха нещата при нас?
Ако някой преди месец ми бе казал, че злокачествен тумор в четвърти стадий, неподлежащ на оперативно лечение поради спецификата на местонахождението и ангажирал достатъчен брой нерви, за да блокира почти всички функции, свързани с хранене, дишане, слух и говор, може да се атакува резултатно с гамалъчение, щях да му се присмея. Но днес мога да кажа, че бе невероятно всеки ден и постепенно да отбелязваме така чакания напредък и подобрение. „Нещото” там определено намалява обема си, като едно след друго отблокира дишането през носа- загубено тотално още през август, а после подобри слуха, бавно, но последователно отприщи дъвченето, гълтането, говора... С една дума, към вчерашна дата всички блокажи на функции на органи в главата са отстранени на 90 % . При това първите подобрения бяха факт още на петата- шестата процедура, въпреки прогнозите на лекарите, че ще се най-рано към 15-ата.
На този етап отпада необходимостта от втората част на лечението - химиотерапията. Така вливането на „отровите”, както ги наричат пациентите, при нас ще останат резервен вариант!
Въобще, дано не ни е уроки, но нещата сега вървят ... Наясно съм, че след излизането от болницата ни предстои истинската голяма борба и че окончателното справяне с болестта е индивидуалност и е въпрос на силна имунна система, мобилизация на организма, личностна нагласа, позитивизъм и др. Но продължавам да вярвам, че един ден, когато всичко приключи, ще напиша цялостен позитивен постинг как сме се справили с всичко това.